Вход

Забравих си паролата!

BGtop
Latest topics
» Gentleness doesn’t get work done unless you happen to be a hen laying eggs.
Вто Май 09, 2017 8:06 pm by kyle o'conner.

» Запази лик
Нед Май 07, 2017 10:46 pm by kyle o'conner.

» I have seen you turn into a monster.
Съб Май 06, 2017 7:59 am by kyle o'conner.

» I argue with the voices inside of my head
Сря Апр 26, 2017 7:32 am by kyle o'conner.

» What are you waiting for? You don't owe me anything...
Вто Апр 25, 2017 8:42 am by calder edlin;

» На парчета....
Нед Апр 23, 2017 10:26 pm by calder edlin;

» Woman is not truly one, but two
Съб Апр 22, 2017 8:09 am by calder edlin;

» Come on skinny love.
Сря Апр 19, 2017 8:08 pm by kyle o'conner.

» a mad scientist, stealin' lightning from the rain-
Сря Апр 19, 2017 2:36 pm by fiona;

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 46, на Нед Апр 02, 2017 10:36 pm

На парчета....

Предишната тема Следващата тема Go down

На парчета....

Писане by Конър О’Мали on Нед Апр 23, 2017 9:31 pm

Лик: Cameron Monaghan
Име: Конър О’Мали
Общност: Пропуск
Години: 25



Конър е бил заключен или защитен по един или друг начин през целият си съзнателен живот. Първо от баща си, по-нататък от личностите, които създаде за да го пазят. Имаше един, който беше с него от самото начало. Той знае всичко и той пое тъмнината и не остави на Конър нищо. Превърна се в празна черупка, която беше запълвана от „братята му”.
Конър през по-голямата част от времето стоеше настрана от тях в тяхното тясно, но обширно съзнание. Показваше се рядко единствено за сеансите с терапевтите, защото другите не можеха да обяснят нищо, като хората. Може би защото и нищо не разбираха, освен Иън, той беше умникът, но въпреки това и на него му убягваха много неща. Мейсън знаеше малко повече, но и неговите въпроси оставаха без отговор. Конър харесваше Каспър, защото на него не му пукаше. Иън и Мейсън бяха досадниците, но не ги мразеше, защото си бяха негови. Всички бяха НЕГОВИ, но това не им пречеше да станат самостоятелни, най-вече Мейсън. Зае ръководното място, решавайки, че това е съдбата му... Остави нещата така, беше по-лесно. Понякога имаше чувството, че има прекалено много живот в него... Е, бяха петима, нормално е да се чувства така човек... Нали?
25 години... Понякога се чудеше как беше минало толкова време. Стоеше и се взираше през прозореца и се мислеше за тези 25 години. Хич не му се струваха толкова. Може би защото не през цялото време беше „навън”.
Сигурно всичко обяснено до тук ви се струва наистина объркано... Е това е може би най-разбраната част от историята им. Сега започва тежката част. Пригответе се...

3
2
1
Започваме...

Запис №1

Имам прекалено много спомени, въпреки че според повечето хора те са прекалено малко за моя живот, но на мен са ми повече от достатъчно. Първите спомени в мазето, където спях на онзи прогнил матрак, който миришеше не бяха ли достатъчни? Имам предвид не ми трябваха повече. Даже и тези, които имах не исках. Но те бяха там. Спомените, когато бях сам... или поне така си мислех... Всъщност мисля, че тогава просто го създавах и въпреки че официално се водеше, че съм сам, аз не бях. Винаги знаех, че е с мен... Не че имах кой знае какво полза от това. Минаха години, докато Той се появи и от него извлякох истинска полза.
Нещата, които ми се случиха не трябваше да се случват на едно дете. Добре, че все пак ми баща ми ми оставяше някакви занимавки, за да държи съзнанието ми будно. Не му харесваше как по едно време започнах да имам онзи празен поглед, той обичаше да вижда страхът, омразата и отвращението в очите ми. Понякога се чудя, дали тогава това всъщност не беше Дж., а аз в същността си съм все още така празен. Чудя се това хубаво ли беше или не? От една страна аз ставам безчувствен, но от друга това не ме убива малко по малко всеки ден. По принцип до колкото съм чел и до колкото са ми обяснявали всичките ми терапевти, психолози и психиатри сексуалното, физическото и психическото насилие, което ми е било оказано в ранна детска възраст, би трябвало да ме обремени за цял живот. И може би с времето се предполагало да успея да живея с това и да го преодолея в някакъв етап... Аз обаче някак се обърквам, защото както казах аз се чувствам хем препълнен, хем празен.
Занимавките, които баща ми ми даваше включваха различни книги, списания, комикси, а понякога и телевизия. Обичах научните канали и тези за животните. Най-вече когато лъвовете гонеха газелите... дам, това бяха любимите ми. Истината е, че помня всяка една съзнателна секунда от прекараното там време. И както казах не желая тези спомени. Те ме отвращават, но не по начина по който биха ме отвратили, защото съм ги изживял, а по начина, по който си спомняш, че си го гледал в някой филм. Помня всичко, усещах всичко, но все едно не се случваше на мен. Мисля, че е логично да предположа, че Дж. е поел цялата тази негативна енергия, която го е създавала. Един от предишните терапевти го предположи. Каза ми, че това е някакъв невероятен защитен механизъм и от това се е получавало раздвоението на личността... Е, ама ние сме петима... Явно е било много стресиращо.
Когато идваха моментите за визита от баща ми, аз се потапях в едно от онези кътчета на съзнанието си, в които нищо нямаше значение, а след като си тръгнеше аз се гмурках надълбоко. Създавах свои светове, както по-късно създадох своите „братя”, но е по-трудно да създадеш личност, която по-късно да се отдели от теб, от колко цял свят. Така каза предишният доктор... или беше по-предишния?

Запис №2

Отървах се на 14 години. Тогава Дж. се събуди за първи път, развихри се и показа своето изкуство, на което аз странно се възхищавам, въпреки че не мисля, че ще ми хареса да практикувам. Докато убиваше баща ми, по своя си оригинален начин, седях и гледах. Тогава още не бях сигурен дали това е някои друг или съм самият аз. С него никога не сме говорили. Дори в лудницата, когато вече бяхме всички заедно.
Някой ми каза, че живота ми протекъл в това да създавам останалите. Един вид всичко, което ми се е случило е водело до това аз един по един да създавам „братята си”. Това правили ме Бог?
След бягството от местопрестъплението се лутах известно време по улиците, а след това един приют за деца ме прибра. Там ми дадоха ново име. Или поне фамилия. Направих се, че имам амнезия и че помня само първото си име – Конър. Стори ми се умно. Те ми дадоха фамилията О’Мали. От там ме записаха на училище. В началото ми се стори интересно, но после осъзнах, че не се различавам много от повечето тийнейджъри и това всъщност е най-ужасното място на света. Почти не говорех със съучениците си. Не, че не исках. Някои изглеждаха, като наистина приятни хора. Просто не знаех какво да си кажа с тях, за това реших, че ако ги отбягвам достатъчно дълго и те ще спрат да ме занимават. Така и стана, но беше само за известно време. Някъде по време на празниците, през първата година, или може би след тях... Не съм сигурен, само знам, че имаше сняг. Някакви момчета от горните класове решиха, че е време и на мен, като заек да ми се даде урок... По какво не разбрах, но урок. Тогава беше и появата на Мейсън, но за разлика от Дж. Мейсън беше... цивилизован. Единственото, което направи е да ни защити и след това си тръгна. Ако е вярно това, че създавам братята си с някакъв вид причина, значи Мейсън е създаден за да задоволява хората и за да ни защитава. Мейсън беше онзи, който движеше парада още преди да имаше парад, който да се движи. Той проверяваше обстановката всеки път и говореше с хората и общуваше и общуваше... На него много му харесваше, за това го оставих. До края на първата година той вече се беше озовал със сумати приятели, даже по едно време имаше и гадже...

Запис №3

Но през втората година нуждите ни се увеличиха. Въпреки че Мейсън беше близо до съвършенство, това не помагаше на оценките и дори трудолюбието и упоритостта на Мейсън да бъде по-добър, не помагаха. Значи някъде до средата на втората година създадох и Иън /само не ме питайте как ги създавам тези хора, дори и аз не знам... аз дори не знаех, че сам ги създавам, така ми обясниха, нещо свързано с подсъзнанието ми... дълбокото в подсъзнанието, до тогава се чудех от къде са се пръкнали/. Той беше умникът, геният! Във всеки свободен момент излизаше и четеше и учеше всякакви неща, заради които не млъкваше с дни, дори Мейсън му се дразнеше, а той имаше търпение от диамант... С нас тримата тялото ни едва с почиваше. По едно време се стреснах, че ще се самоубием от умора, но успяхме да стабилизираме нещата. Тоест Мейсън ги стабилизира... Проблема дойде в края на втората година. Е проблем за Мейсън и Иън, лично аз много харесах последното си произведение. Каспър се появи изневиделица на един от купоните за края на годината, на които Мейсън беше поканен. Каспър обичаше да се потапя в сетовете, като мен, но той обичаше световете на външният свят. Един път го поканих в един от моите, но той се оплака, че нямало алкохол и мъже. След като той се появи мястото започна да става пренаселено, но како можех да кажа? Каквото посееш това ще пожънеш. Пък и нали Мейсън се занимаваше с парада. Каспър беше невероятен. Толкова много енергия само в една личност не бях виждал. Само той можеше да изтощи тялото ни сам за по-малко от 48 часа. Невероятно. Е не и за Мейсън и Иън. В крайна сметка след месеци успяха да се разберат и да установят ред, който Каспър спазваше, макар и не много често.

Запис№4

Минаха може би около три години на мир. Редът се поддържаше и всички бяха щастливи и в разбирателство. Мейсън живееше перфектен живот, Иън киснеше в библиотеките през почти цялото си време навън, а Каспър живееше за уикиндите и купоните. Баланса ни беше крехък, но общо те някакси създадоха перфектният човек, който се харесваше на всички, които го срещнат. А относно ежеседмичните посещения при терапевта... е това беше мое задължение. Не, че ме притесняваше. Истината е, че и четиримата търсехме някои, който да може да разбере ситуацията ни.
Но всичко се преобърна с главата надолу в първите седмици, когато отидохме в колежа. Бяхме на купон, разбира се Каспър се появи. Часове наред Каспър се забавляваше докато ние останалите си седяхме спокойно. Мейсън и Иън разбира се тайно критикуваха всичко, което Каспър прави. Накрая на купона бяха останали около 15 човека събрали се в една стая. Всички пияни и незнаещи къде са тогава от нищото се появиха те... Някакви крадци явно са чакала подходящият момент да дойдат в къщата на богатото момче и да открадна всичко. Всички бързо се осъзнаха видели оръжието и направиха всичко, което им бе казано, както и Каспър, но той успя да се спъне в масата, което поради някаква причина ядоса един от крадци и го беше удариха. Всички се стреснахме. Каспър веднага беше заменен от Мейсън, който разбира се не беше пиян и в пълна кондиция. Планът беше Мейсън да успее да успокои обстановката, но нараняването пробуди спомени дълбоко заровени... също така и личност, която спеше прекалено дълго.
Другите не разбраха какво се е случило. Само аз. Можех и да го спра разбира се. Аз можех да спра всеки, но... не го направих. Оставих го. Мейсън беше избутан без да го осъзнава. Джером се появи и пое контрола над тялото ни. Започна с мъжът, който удари Каспър. Взе една ваза и го удари с него, а после с някакво стъкло преряза гърлото му. Мейсън и Иън осъзнали какво се случва се опитаха да направят нещо, но борбата им беше безсмислена. Веднъж появил се Джером беше неудържим и докато не направеше това, което си беше наумил никой не можеше да го спре... или никой не искаше. Иън се скри някъде на дълбоко за да не вижда какво се случва, а Мейсън стоеше стъписан. Каспър също изчезна заедно с Иън, докато аз стоях и гледах.
Докато Джером приключи дойде полицията, някой беше успял да ги повика. Той разбира се се бореше, но с някакъв трейзър го повалиха и му сложиха белезници. Останалото беше, като в мъгла, докато Джером беше зашеметен Мейсън се опита да оправи нещата, но никой вече не слушаше какво се казва от устата на нашето тяло. За тях бяхме един човек менящ историята и казващ всичко за да се измъкне. В съзнанието ни на беше станала жестока борба. Мейсън и Джером не спираха да се заплашват, а Иън и Каспър се криеха, не знаейки какво да правят.
Служебният защитник някак успя да ни осигури престой в психиатрична клиника и така се оказахме в бяла стая с усмирителна жилетка, като за начало.

Запис №5

Не знам защо ни бяха оставили цели 48 часа сами. Само пробутаха храна около 5 или 6 пъти. Докато бяхме сами борбата не спираше. Чувствах се толкова изморен. Мейсън не спираше да опява колкото грешно е всичко, а Джером да повтаря, че това е било единственият начин и, че ни е спасил. Постепенно Иън зае страната на Мейсън, а Каспър застана зад Джером. Не, че беше съгласен с него, но се страхуваше от него и го смяташе за по-силната в момента страна. Хитър беше този Каспър. Изненадана ме това, че Джером нито един път не изтъкна, че той беше първият появил се измежду тях. Или просто не беше първи, а аз наистина съм убил баща ми, но погледите, които ми мяташе понякога... Знаех, че е бил той.
След 48 часа се появи най-накрая една жена в бяла престилка. Остави един стол в средата на стаята и седна с папка в ръка. Тъй като лекарите бяха моята специалност се настаних на „шефското” място. Останалите се укротиха в очакване да разберат какво ще се случи... И се случи чудо. Е в началото беше катастрофа, защото аз, като добро дете си изпях абсолютно целият житейски живот и този на моите братя. Иън беше в шок, Мейсън не спираше да се опитва да ме спре, а Каспър стоеше със зяпнала уста. Само Джером стоеше спокойно. Така е непознатата докторка научи всичко, но и останалите успяха да разберат доста нови неща.
С времето тя се запозна с всички дори и с Джером, въпреки че той излезе един път и си размениха пет приказки. Той не й вярваше и не я харесваше за разлика от останалите. Сигурно защото въпреки молбите ни тя ни даде ясно да разберем, че няма да си тръгне скоро от тук, но с времето тя успя да подобри положението. Първо махнаха ризата, след няколко месеца ни дадоха стая с легло и прозорец, а в следващата година с сдобихме с бюро и купчина книга, които Иън препрочиташе непрекъснато. Истината беше, че се чувствах както когато бях дете. Даваха ми занимавки и спях на миришещ матрак, но когато казах това на докторката тя веднага поръча да ни дадат по-хубаво легло, а също така реши, че може би е време да започнем да излизаме навън. Когато беше хубаво време сеансите ни се провеждаха навън. Разбира се с белезници и охрана. Не, че тя не ни вярваше, но ръководството не даваше без тези неща. А и обещах, че държа всичко под контрол и тя знаеше това. През последната година ни издействаха и телевизор. Каналите за животните отново ми бяха най-интересни. Бях се уморил от хората, все пак имам четирима в главата си.

Записн №6

Сега, когато връщам времето назад и си мисля за денят на нашествието както го наричат... Струва ми се толкова нереален. Помня как всичко изгасна и изведнъж много ми се доспа. На всички ни едновременно ни се доспа, което беше странно защото ние рядко спяхме едновременно...
Изведнъж някаква болка рязко бе събуди изправих се, а в стаята ни светеше, но не заради лампите имаше някакъв прожектор. Тогава го видях. Нещото. Извънземното стоеше до леглото ми и гледаше с интерес. От шок за секунди бях забравил болката, но тя пак се появи. В началото беше в корема. Привих се на две с ръце на корем. Проклетото извънземно сигурно ме убиваше... Претърколих се и паднах на земята. Тогава видях, че то се обръща към друго от своя вид. Бяха с нещо, като маски на половината лица и виждах само черни очи, а ръцете бяха с някакви ръкавици... Болката така силно ме разтресе, че се отказах да ги оглеждам. Какво ми бяха направили? И тогава се случи. Сякаш в мен експлодира бомба и ме разкъса на хиляди малки парченца, но всъщност бяха пет големи. Отново загубих съзнание, въпреки че мислех, че е завинаги.
Свестих се на някакво тъмно и влажно място. Оказа се, че сме под мост. Станах едва едва. Тогава пред очите ми се появи шише с вода. Вдигнах поглед нагоре и видях... Себе си. Мое копие стоеше над мен и държеше бутилка с вода... Помня, че седяхме и се гледахме поне минута главно защото аз не знаех какво да кажа. Накрая взех водата и се огледах... Имаше още едно копие... Пълен шок. Не помня да съм изпитвал такава изненада... Въобще не помня да съм изпитвал нещо толкова силно някога... Най-накрая те се решиха да ми обяснят. Това бяха Иън и Мейсън. Някак са успели да се отделят от мен... Всички са се отделили. Каспър се е събудил пръв и започнал да ни бута по ред за да види кой ще се събуди. Вече сме били сами. Само мен не успели да събудят. Вратата на стаята била изтръгната от пантите си, сякаш била взривена. Мейсън и Иън ме хванали и извлекли навън. Дори не успели да се скарат за посоката. Джером хукнал сам нанякъде, а Каспър го последвал уж да го върне, но от тогава не сме ги виждали...
Минаха месеци. В крайна сметка, когато новите градове се построиха Мейсън и Иън успяха да наемат апартамент за трима ни, но когато започнаха дарбите им да се разкриват Иън се премести. Дори не попитах защо... Все още мислех за Каспър и Джером. Защо си тръгнаха? Може би това са искали винаги. Може би най-накрая мечтата им се е сбъднала. Да се разделят и в главите им да бъде по-тихо. Със сигурност в моята беше по-тихо... Ужасно тихо.

П.С. След като ме одобрите ще пусна Мейсън, Иън, Каспър и Джером, като готови герои.


split!
avatar
Конър О’Мали
Gap
Gap

Брой мнения : 51
Join date : 14.04.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: На парчета....

Писане by calder edlin; on Нед Апр 23, 2017 10:26 pm

много интересен герой! одобрен си. добре дошъл и приятно прекарване при нас.



Save me, kill me
About to land After years of joy Life was a fairytale That you've destroyed I feel the ground Hard to walk again You told me how to fly You drop my hand Shoot me down, blow me down
avatar
calder edlin;
Administrator
Administrator

Брой мнения : 245
Join date : 26.03.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите