Вход

Забравих си паролата!

BGtop
Latest topics
» Gentleness doesn’t get work done unless you happen to be a hen laying eggs.
Вто Май 09, 2017 8:06 pm by kyle o'conner.

» Запази лик
Нед Май 07, 2017 10:46 pm by kyle o'conner.

» I have seen you turn into a monster.
Съб Май 06, 2017 7:59 am by kyle o'conner.

» I argue with the voices inside of my head
Сря Апр 26, 2017 7:32 am by kyle o'conner.

» What are you waiting for? You don't owe me anything...
Вто Апр 25, 2017 8:42 am by calder edlin;

» На парчета....
Нед Апр 23, 2017 10:26 pm by calder edlin;

» Woman is not truly one, but two
Съб Апр 22, 2017 8:09 am by calder edlin;

» Come on skinny love.
Сря Апр 19, 2017 8:08 pm by kyle o'conner.

» a mad scientist, stealin' lightning from the rain-
Сря Апр 19, 2017 2:36 pm by fiona;

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 46, на Нед Апр 02, 2017 10:36 pm

gonna be legends;

Предишната тема Следващата тема Go down

gonna be legends;

Писане by Romain V. Dantès on Пон Апр 03, 2017 2:00 pm


You know the truth can be a weapon
To fight this world of ill intentions
 
Въздухът се отличаваше в качеството си на застоял парфюм от мента, цигари и стара хартия. Прозорците на малката стая бяха заковани, а висящият от тавана вентилатор бе спрял да функционира преди - по груби сметки -  около пет седмици. Проблемът или бе в него, или в генераторът захранващ го; той бе примитивен, с вътрешности съставени от ръчки, помпа, и всичко онези безполезни джаджи, за които не се замисляш докато не преустановят своята работа.

Сред какофонията от документи и недоядена храна, от мебели с изтекъл срок на годност и дрехи носени повече пъти, от колкото е законно, се извисяваше солидната и непоклатима фигура на нещо, което може би имаше претенции да мине за човешко същество. Раменете бяха широки, а телосложението частично издаваше, че иде реч за мъж в разцвета на силите си. От там насетне нещата се размиваха и нещо натрапчиво започваше да пречи на мислите ти да продължат със своите рационални заключения. Дали причината се криеше във вонята на мърша, която се носеше от странната персона, или в това, че всеки един милиметър от кожата му бе бинтоват плътно от стари и пожълтели парцали, не ставаше съвсем ясно. И двете бяха проблем и база за притеснение - в тях нямаше нищо естествено и природата като че ли си бе направила една много лоша шега.

Той - то - си нямаше име, но понякога настояваше да говори за себе си в мъжки род. Благодарение на това в определени среди го наричаха просто Сенчестият Господин. Идваше и си отиваше както и когато сметне за удачно - а неприятностите винаги го следваха плътно по петите. Това обаче не значеше, че влиза в ролята на нежелан гост. Даже напротив - в тази малка и задушна стая бе добре дошъл по всяко време на денонощието. Никога не го посрещаха радушно - богове, не! - но в наше време кой изобщо има време за любезности? Доброто възпитание е по-скоро лукс за онези, които все още гледат света през розови очила.

- Разкажи ми за себе си. - уви, гласът на Сенчестият Господин по никакъв начин не отговаряше на неговата визия; той бе потопен в енергия и жизнерадост и като че ли повече подхождаше на някой млад и наивен човек. Това бе илюзия, разбира се, и не представляваше нищо повече от добре изградена преструвка. По време на кратките си срещи често си играеха с такива - и слава богу все още бяха далеч от това да си повярват един друг и да изградят някаква форма на доверие.

Мургавата жена поклати глава със зле прикрита досада.  Беше огромен плюс за нея, че разполагаше с талант да чете между редовете. Думите на нейният "гост" бяха дискретна на вид провокация, която не можеше да заобиколи по никакъв начин. Именно по тази причина не биваше да му остава длъжна и да отговаря с покорство. Не бе в неин стил, за това и му отговори остро, враждебно. Услугите, за които й плащаше, не включваха учтивост и цивилизован тон.

- Това не беше въпрос. - което, ако не друго, разбуди любопитството му и той скъси с крачка разстоянието до бюрото й.

- Ами? - запита я Бинтованият с жажда, която малко или много се усещаше като капан.

- Това не беше въпрос, а ти не си истински. Фантазиите не страдат от любопитство. 

И това й заключение я накара да се почувства ловка хитруша; в определени моменти обичаше да се гордее със себе си.

Мъжът се разсмя - заключението й го бе развеселило, но в смехът нямаше нито зрънце искреност. Той бе сух, циничен дори. Предразполагаше слушателя да оголи зъби и да стисне юмруци. Поставяше те нащрек и готов да се отбраняваш, но цел и адекватна дефиниция на гореописаната смесената торба емоции като че ли просто липсваше. Логиката се изплъзваше ловко измежду пръстите, но и това не бе чак толкова лошо положение. Мислите на мургавата жена като цяло не знаеха други стойности в часовете между шест и единадесет сутринта.

Не и преди да е изпила първото си кафе за деня.

Не и преди да е запалила цигара, позволявайки на дима да я хипнотизира с меланхоличният си танц. Да пуши не обичаше, но цигарената отрова я поставяше в състояние близко до транс. Носеше някаква временна утеха и късче спокойствие, което бе много повече от колкото принципно се сещаш да си присвоиш.

- Съществуването ми е тема, която предпочитам да обсъждам над чаша уиски и с по-ведра компания. Настоявам обаче да ми разкажеш за себе си.

- Искаш много от мен. - и това бе прост, но важен факт. Отношенията им бяха делови - което само по себе си значеше, че не му е позволено да прекрачва границите и да рови в личният й живот.

- Само най-важното. Какво си?

Отегчена. 

Но пък и не можеше да бъде искрена и да даде такъв отговор - не и когато думите й щяха да просъществуват напразно. Често изпадаха в подобни дупки и малко или много бе свикнала да ги заобикаля само с минимални щети.

- Въпросът ти е смешен, не мислиш ли? - думите й може да бяха, а може и да не бяха подигравка - Само до преди шепа месеци щеше да ме попиташ коя съм, а не какво…

- На този свят нищо не е сигурно. - прекъсна я бинтованият. - Освен смъртта, разбира се, но се опитвам да не вярвам в нея. 

Демократично решение - това поне му го признаваше лесно и без излишни възражения. През делниците съществуването се оказваше банално и необходимо, а уикендите пък бяха самоходно олицетворение на самата есенция за апатия и морална деградация.

- Наричат ме Мейн.

Събеседникът й го намери за смешно.

- Ти от книга на Кинг ли си?

Там почти винаги някой е от щата Мейн и асоциацията, макар и странна, не бе лишена от логика.

- Не чета. - излъга го. -  Кара ме да изпитвам неща, за които не мога да дам логично обяснение.

- На колко си?

- Достатъчно. Една истинска дама не разкрива възрастта си.

Сенчестият Господин изглежда се замисли над чутото, защото отговорът му се забави с няколко минути. В този момент той бе загубил от свойството си да изглежда реален и бинтованата му форма като че ли поглъщаше и пречупваше светлината в помещението. Скъпият му черен костюм вече бе гротеска картинка от незададени въпроси, но нищо от видяното не можеше да впечатли жената, която се бе нарекла Мейн.

- Но ти не си дама... една дама ще носи ръкавици. 

- Ръкавици?

- Прочетох го в книга... някъде, някога. 

Той никога не бе изцяло сигурен за нищо. С единият си крак бе стъпил в реалността, но с другият един дявол знае къде - или кога, защото времето в края на краищата бе само абстрактно понятие. Бинтованият я питаше как се казва при всяка тяхна среща и тя никога не му отговаряше едно и също. Днес бе Мейн, защото това бе съкращение на името й, което почти не я дразни. Съответно и настроението й не бе съвсем лошо, което правеше денят малко по-приемлив.

Видя го как се приближи до единствената снимка, която висеше на стената. Тя бе и единствената декорация в малката мизерна дупка - парче хартия, което мургавата жена бе забила с ръждясал гвоздей.

- Красива е. - той приближи ръка до фотографията сякаш иска да я докосне, но се спря на милиметри преди да го направи. Върху захабената хартия се виждаха две жени; едната бе мургава и подмладена версия на Мейн, а другата създание с бяла кожа и също толкова светла коса. -  Коя е тя?

- Лила. 

- Какво е тя?

- Миналото. - отговори му просто и без да навлиза в подробности. Темата не й бе приятна - но пък и бившите съпруги като цяло не са. По-лесно бе да смени темата и тя точно за тази сламка се улови. - Кажи ми какво искаш от мен. 

- Знаеш много добре. 

И в мигът, в който Сенчестият Господин й отговори, Мейн осъзна, че на бюрото пред нея се мъдри малка ванилова на цвят папка. От кога бе там? От колко време? По-лесно бе да я разлисти от колкото да задава ненужни въпроси.

Съдържанието бе от няколко снимки, лист с адрес и празни листи. Веднага й стана ясно какво се иска от нея и къде може да го открие - което изобщо не бе проблем, защото я биваше да намира, да следи. 

Тя мигна и за тази четвъртинка секунда светът отново се обагри с нормални маски и цветове. Сенчестият Господин го нямаше - той или бе изчезнал, или никога не бе присъствал в помещението като цяло. Директен отговор на този въпрос никой не можеше да даде; Мейн не знаеше кое е истина и кое не. Бинтованият може да бе просто плод на нейното въображение или някой надарен - също като нея. Той идваше и си отиваше, а мислите й никога не можеха да си спомнят точни подробности относно техните срещи. Времето като че ли просто протичаше по различен начин - или изцяло спираше да функционира и работи по общоприетите правила.

Мейн не обичаше да разсъждава по темата. 

Това я изтощаваше, това я караше да изпитва остри и ненужни болки в слепоочията. Дали Сенчестият Господин бе истина или не дори не беше от истинско значение - той плащаше добре, навреме и рядко създаваше проблеми. Това бяха качества, които малко работодатели реално притежават.

Какво като всичките му поръчки бяха странни?

Какво като често се озоваваше на места, до които не знае как е стигнала?

Веднъж я бе пратил да му открие част от дървена детска кукла.

Друг път - напукано стъклено мънисто.

Трети - позлатена маска арлекино.

Тези вещи имаха стойност като че ли само за него; за тях той плащаше щедро и без да пести нищо. Коя бе Мейн, че да откаже поръчка?

В края на краищата на визитната й картичка пишеше точно това - Ромейн Ансел-Дантес, частен детектив. 

+ basics Romain V. Ansell-Dantès || GIFTED || 29 || sofia boutella

+ powerhunting intuition: The user possesses extraordinary talent and instinct in/for hunting all things. They can track anything under any conditions, sense the weaknesses of their prey and exploit them and finally kill or capture their prey.
BY MITZI




AIN'T NO LOVE IN THE HEART OF THE CITY
 

avatar
Romain V. Dantès
Gifted
Gifted

Брой мнения : 20
Join date : 02.04.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: gonna be legends;

Писане by elex cannon; on Пон Апр 03, 2017 2:05 pm

Много хубав и интересен герой! Одобрена си и си добре дошла! Приятно прекарване сред нас! ✌


it’s rare
I hurt myself today To see if I still feel I focus on the pain The only thing that's real The needle tears a hole The old familiar sting Try to kill it all away But I remember everything
avatar
elex cannon;
Administrator
Administrator

Брой мнения : 46
Join date : 31.03.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите